.код "любов" заличен.

На дисплея
Няма знак и няма име.
Не на време те обичам.
Ще напиша:
"Личен код Любов, заличен!"

Наистина не е честно.
И е супер неловко и скапано, в момента.
Проявих се като абсолютен тъпанар, също така и не бяха честни с мен, но това е без значение, смятам, че е защото трябва да си платя за постъпката.
Вече не разбирам. Нищо не разбирам. Себе си да можех да разбера, пак щеше да е добре.
Убягва ми. Много неща. Просто изтичат през пръстите ми, като песъчинки. А най-дразнещо е, че не правя опит да ги задържа.
Защото не искам.
Искам да се махнат, да си отидат завинаги, всички мечти. Точно така, мразя ги!
Защото ме мамят, замъгляват ми мозъка, карат ме да се чувствам щастлива и после... БАМ! Кой залепи клетата муха за прозореца?

Какво значение има, наистина, дали ги има, или пък не?
Та нали аз самата знам за какво се будя, знам, че има за какво да се будя, да дишам, да се усмихвам.
Там някъде винаги ще има поне един слънчев лъч за мен и аз ще го оставя да погали лицето ми.
Там някъде винаги ще има дъждовни капки и локви, в които ще подскачам до пълно изтощение.
Там някъде винаги ще има някой, с протегнати към мен ръце, когото с най-голямо желание ще прегърна. Някой приятел, (колко топло звучи) за когото, както винаги да съм готова да убия не човек, а динозавър, ако трябва. (ако ми се наложи, ще импровизирам с нещо по-малко)

Да, не съм се отказала от скапания си живот!
Нямам намерение да се депресирам и да викам сълзите, които и без това рядко ме спохождат напоследък. Нямам намерение да отпускам глава и да живея някъде ниско долу, за съжаление на всички, които го искат.
Никой няма да ми отнеме крилете. Никой няма да ми държи сметка. Никой няма да ми се бърка.
Защото това е моят живот.
Защото това съм аз.
И в момента съм ТОВА.
Колкото и да не ви се харесва, така е.

Или, ако наистина сте толкова отегчени и разочаровани.
Кажете ми "Майната ти!" и се заблуждавайте, че боли, ако искате.
Вече не боли.
Вече не плача.
Вече живея.