събота, 20 октомври 2007 г.

Ново начало...

Защото нещо в мен се е счупило......
Или самата аз не гледам на нещата както преди...
Пропусках хубавите мигове, те минаваха покрай мен, махаха ми, хвърляха конфети в очите ми, ала аз бях твърде сляпа и затворена в мрака на собствената си разруха.
Но днес... Днес не е така.
Сивото изчезна в приказната белота на снега...
И започвам да градя себе си отначало.
За предстоящите по-усмихнати дни...
Нека не ни е страх да се решаваме на важни стъпки.
Може би ледът ще се пропука под краката ми... Все ще се намери някой наоколо, който да ме спаси от удавяне в студената вода.

Пленена от красотата на снежинките... Продължавам напред.

Мисля, че бях ясна.
Причината да оставя стария блог...
Той... имаше прекалено много чувства, мисли, усмивки и сълзи вложени в него... Усещах го как натежава с всеки нов пост... Както крушата натежава, докато гние. Не искам да се приземява...
Затова го откъснах преди да е станал негоден за... консумация. (?) И сега го има. Мога да го чета, но няма да го направя. Не е хубаво да се обръщаш назад, докато вървиш, може да ти стане мъчно за онова, което си оставил зад гърба си.

А напоследък усещам колко много са се променили околните, колко много съм се променила аз, колко много ми предстои тепърва да променям.
Защо всички са толкова далеч от мен?

Както и да е.
Или ще си ги върна, или...
Няма средно положение.
Има време, ще разберем.